English Български (Bulgarian)
Print this page

"Уловени" мигове

"За истинските неща"

Желанието на всеки човек е да се докосне до истинските неща. Истинското слово, истинската църква, истински взаимоотношения и т.н. В това няма нищо лошо, дори е похвално във времето на безразличие, в което живеем. Ако трябва да отговорим на въпроса кои неща са истински, идваме преди това до въпроса „кои неща са трайни и имат вечна стойност”. Ако нещата, които ни заобикалят са временни, ако това, което ни вълнува, ползва само сега, в този живот, ние наистина сме за окайване, заобиколени от фалшификати.

Със сигурност това не е нашата съдба! В самата зора на нашия прародител Адам, в първоначалното вдъхване на жизнени сили, първото ни вдишване беше истински живот, защото имаше начало, но не и край. Когато отворихме очи, първият образ, който видяхме беше на истинския Бог, който няма нито начало, нито край. Бяхме поканени на истинско безкрайно взаимоотношение и ни се даде вечно наследство!

Вкусихме от вечните неща чрез нашият прародител Адам - това остави отпечатък дълбоко в нашата духовна същност. Към това се стремим дори и неосъзнато.

За жалост, в този стремеж по пътя към целта, ни налягат разочарования и често се отказваме, като се задоволяваме с временни неща, които не ползват във Вечността.

Някой би казал, че всичко звучи много общо. Добре, нека да говорим конкретно. Например, Бог ни призовава към истинско, живо взаимоотношение(с Него и по между ни) - ние се задоволяваме с формализма на религията и повърхностни взаимоотношения между нас. Той ни предлага истински живот, който никога не преминава - ние се опитваме да спечелим този свят, дори това да вреди на вечната ни награда. Временните неща, които ни заобикалят, се превръщат в наша фикс идея, която неусетно измества стойността на вечното ни призвание. Трябва да решим дали сме от този свят или не, в шатри ли живеем (очаквайки град, чийто архитект и строител е Бог) или в „бетонни жилища”, които не ни се напускат дори и да чуем Неговия призив за „евакуация” (който чете нека разбира, като на духовни хора пиша).

Понякога забравяме, че нашият призив е не само да Го намерим веднъж, но да Го търсим постоянно.
Когато повярвахме се сблъскахме с Истинния и след това се очаква от нас да живеем истински живот. Каква беше реалността при първата ни среща с Твореца, когато се новородихме? Не беше ли вълнуващо, не беше ли преживяване, не беше ли първата любов? Сега животът ни с Него кореспондира ли с това първо преживявяне или се е превърнал в рутина, изхабен от изтъркани понятия и клишета. „Пука”ли ни, че сме вгорчили отвътре с непростителност и завист и понякога говорим и постъпваме неподобаващо на призива ни на деца на Всемогъщия Бог? Когато повярвахме бихме ли си позволили тези неща, които си позволяваме днес?

Ние сме призовани да живеем живота, който сме приели, с вълнението, с което сме го преживяли, защото не е една среща, а поредица от вълнуващи преживявания дълбоко във взаимоотношение с Любимия на сърцето ни.

Ето това е истински живот. Хората, които търсят същото, са наши истински приятели и „роднини” в Христос. Църквата, която проповядва тези ценности и този копнеж, е истинската църква на Христос. Вярата, която ни провокира и подбужда към този стремеж, е истинската вяра...

Търсете, скъпи приятели, защото, който търси със сигурност ще намери!

 




Bookmark and Share
album
album
album